It's been a long way without you|before a week

by **Алисън Арджънт** Сря Юни 24, 2015 3:36 pm

Да се възвърнеш от мъртвите не беше нещо, с което човек можеше да се похвали. На Алисън й бяха отнели месеци, за да се възстанови напълно и да бъде въведена в живота отново. Храненето първите няколко дни й бе непосилно. Каквото и да приемеше в организма си, веднага го отхвърляше, но с помощта на ветеринарят Дийтън и неговите познания всичко започваше да става все по-лесно и по-лесно. Единственото, което я беше страх да направи бе да се разкрие пред приятелите си, но с времето беше започнала да придобива все по-голяма увереност и накрая се разкри пред всички, освен пред баща си и изчезналият Айзък. Предсмъртните й думи сигурно го бяха жегнали жестоко, а и кой няма. Предполагаше се, че трябваше това на Айзък, а не на Скот, но все пак той бе първата й любов или ...? С едно изречение - животът на Алисън преди и след смъртта нямаше да е нормален... никога.
Сега брюнетката лежеше в леглото си и преглеждаше някаква книга, но нещо я гвождеше отвътре. Сякаш моментът на истината бе дошъл. Госпожица Арджънът стана от удобното си легло и отвори вратата на гардероба си. Дънки, потник, кожено яке и ботуши вършеха идеалната работа. Момичето ги намъкна и излезе от празния си дом. Преди не можеше да каже, че беше претъпкано, но поне се чуваха разговорите между майка й и баща й или пък дразгите с Кейт. Всичко беше нормално, а сега ... Никой не смееше да влезе в този дом, защото не беше останал никой. А и дори да беше така, никой не посмя да почука на вратата, защото миналото болеше.
Нощта беше прохладна. Лекият ветрец разпиляваше меката й като кадифе коса и галеше лицето й. Събуждаше клоните на съседните дървета и ги приканваше към нежна милувка. Луната грееше ярко и красиво. Предвещаваше за пълнолуние, но Арджънт не се притесняваше от нищо. Върколаците не представляваха никакъв проблем.
Стъпките, идващи иззад Алисън я стреснаха, но тя не се поколеба. Не се обърна или пък спря. Дори не побягна. Каквото и да беше щеше да се справи с него и сама. Или поне така мислеше, докато стъпките не започнаха да забързват и момичето побягна с всички сили.
Още две пресечки и щеше да е в безопасност... може би.
Дъхът й вече секваше и когато бе на ръба на силите си видя тъй познатата къща на семейство Лейхи.
- Айзък! - извика брюнетката, когато видя някой да влиза в къщата на семейството.